Откъс от книга: Коледен романс

ПРЕДИ ОСЕМ ГОДИНИ

ПОЛЕТ 2, ЧИКАГО

Само не го поглеждай! Гледай настрани! Гледай надолу! Направи се, че четеш нещо важно в телефона и се престори на заета страхливка, каквато всъщност си! Гледай надолу, надолу, надолу...
Вдигам очи. Андрю заговаря с усмивка една от стюардесите и бавно върви към мен. Обръснал си е главата и не мисля, че му отива. Не прилича на себе си, но няма съмнение, че е той. Бих го познала винаги и навсякъде. През последните няколко месеца мислех често за него и класирах ужасяващата неловкост на полета с обаждането на Хейли наравно със смущението, че като бях малка се обърнах към учителката ми с „мамо”, и с оня конфузен случай във влака, когато не бях заключила тоалетната, а една жена отвори вратата и видя много повече от мен, отколкото и двете бихме искали да види.
Поне веднъж седмично се сещах за неудобството, което ме обзе, след като измъкнах телефона от ръцете на Андрю. Не е за чудене, че не си продумахме чак до кацането на самолета, когато Андрю стана и тръгна към все още затворената врата. После го зърнах до въртележката с багажа. Викаше по телефона и почти бях сигурна на кого.
С Хейли се видях само веднъж на партито на някакъв случаен човек, на което ме замъкна седмица, след като се завърнах. Разказах ѝ за случилото се в самолета и тя се засмя, но спря да ми се обажда. Сприятелих се с нови хора и животът ми продължи.
Ами сега? Сега как да се държа? Двамата сме родом от една неголяма страна и срещите ни не са невъзможни, но все пак, все пак...
Потъвам в седалката и се правя, че чета, но съм на тръни, защото мястото до мен е празно. Вече има много малко празни места и сърцето ми бие силно, тъй като Андрю се приближава.
Не може да бъде! В живота има случайности, но това е... космическа несправедливост! Той можеше да си купи билет за който и да е друг ден или да седи в другия край на самолета. Защо точно днес и защо точно до мен?
– Извинете, може ли да преместя якето ви?
Няма как, вдигам поглед и се надявам, че той не помни, но се оказва, че помни. Помни, и още как! Андрю застива, както е вдигнал ръце и се кани да пъхне чантата си в багажното отделение. Смущението ми се удесеторява, цялата пламвам и казвам с най-голямата и най-фалшива усмивка на света:
– Здравей!
Изражението му е каменно, когато сваля ръцете си и тръгва с багажа, сякаш не ме е видял.
Кофти... Много, много кофти!
Обръщам се напред и се правя, че не подслушвам учтивия разговор на няколко седалки зад гърба ми. След минута до мен се настанява усмихната жена, която пита със съчувствен тон:
– Проблем с гаджето ли?
Стискам зъби, рискувам и се обръщам, за да срещна погледа на Андрю. Смъквам се на седалката, за да не може да вижда дори върха на главата ми, но по време на целия полет чувствам как очите му ме пронизват.


Сега

Оставям списанието в скута на Андрю, заглеждам се с въздишка в зелените и червени шарки на пуловера му и питам:
– Какво е това на лицето ти?
Андрю поглажда брадата си.
– Това ли? Ами... окосмявам се, подходящо за истински мачо, какъвто съм.
– Брада ли си пускаш?
– Този въпрос ме навежда на мисълта, че правилният отговор е вероятно... не.
Брадата му ще бъде страхотна и двамата го знаем, но казах така само защото не си го бях представяла с брада заради чистосърдечното и неприкрито излъчване на лицето му със смешната трапчинка на лявата буза и невероятните му очи, които променят цвета си, когато си поискат.
– А какво ще стане през лятото, когато имаш тен и се обръснеш, а кожата под брадата ти е от бледа по-бледа?
– Не съм се замислял.
– Извинявай, че закъснях. Трябваше да довърша някои неща в работата.
– Щеше да закъснееш, ако сега пътуваше към летището. Самолетът е тук, така че няма проблем.
Сядам до него и му подавам плика, който държа в джоба си от няколко дни.
– Имам изненада.
Той го подмята в дланта си и се смее:
– Леко е. Не ще да са диаманти!
– Но вътре има билети за първа класа!
Усмивката му изчезва.
– Моля?
– Салонът за пътниците от първа класа може и да е ужасен, но ще проверим преди да се качим, нали?
– Колко струва този разкош?
Андрю изважда билетите и ги гледа така, сякаш чудакът Уили Уонка му ги е изпратил.
– Не са толкова скъпи, колкото мислиш.
– Всичко по Коледа е много по-скъпо.
– Имах неизползвани въздушни мили и трябваше да ги оползотворя. Пък и празнуваме десетгодишен юбилей, нали?
– Десет години?! – Андрю се чуди, но усеща, че въпросът ме е засегнал и добавя: – Да не повярваш!
– Първият ни полет заедно беше точно преди десет години.
– Не може да бъде! Не са изминали повече от седем.
– Десет са.
Млъквам, тъй като той вдига ръка и между пръстите му проблясва златна верижка със синя висулка.
– Честита десетгодишнина, Мол!
– Ама че си! – ахвам и се възхищавам на подбраното точно по вкуса ми семпло и изящно бижу.
Откопчавам верижката и Андрю шепне:
– Внимавай! Взех го от стар антиквар със силен акцент, който ми пошушна, че бижуто е прокълнато. Спомена за три призрака, появяващи се на Бъдни вечер. Или нещо за някакъв Гòлем ... Отидох на другия ден да проверя защо бижуто е прокълнато, но магазинът беше мистериозно изчезнал.